Ето ме отново тук, 14 години по-късно. В главната си щабквартира, дълбоко в планината, замислен и угрижен, седнал в просторния си офис, зад масивното, покрито с военни карти бюро. 14 години… седем световни войни и множество локални конфликти, в които бях взел участие. За толкова време в безпощадната месомелачка на Съдбата видях и преживях почти всичко. Десетки пъти бях на косъм от смъртта. Не веднъж съм затварял очи за последен път, а след това съм се будел в някоя импровизирана полева болница. Белезите по тялото ми са доказателство, че времето може да излекува всяка болка. Всяка без тази, причинена от загубата на боен другар. А при мен, за съжаление, те бяха твърде много. Всеки от тях оставяше празнота и колкото и да се опитвах понякога не успявах да скрия тази душевна болка. Няколко пъти обръщах гръб на войната, но тя винаги ме намираше. Парадоксалното е, че след всичко преживяно за малко да се гътна от някакъв гаден вирус. В момента ми е трудно да си спомня колко месеца точно съм бил в безсъзнание, но се събудих малко преди началото на поредният, осми световен конфликт, който малко по-късно стана ясно, че поставя началото на една нова епоха. Епохата на Еклесиар! По-голямата част от света вече се беше разделил на два лагера. Как и кога – не знам. Всеки лагер привеждаше военната си машина в бойна готовност и се опитваше да постигне индустриално и технологично предимство пред другия. Свещената сила на дедите, течаща в кръвта ми и този път не ми позволи да се изтръгна от прегръдката на войната. Непосредствено преди началото на бойните действия бях поканен на среща от Harreki, президента на България. Следствие от тези среща се включих в управлението на държавата, заемайки постове на Съветник, заместник Министър на Отбраната и командир на държавната гвардия. Създадох, структурирах и организирах успешно държавната военна структура ОРЕНДА , отряд, който благодарение на бойните си качества за кратко време се превърна в най-ефективния в целия свят. Успешно организирах и водих смелите българските войски срещу лицето на смъртта. В началото войната беше кръвопролитна, но успешна за България, но зъбното колелото бавно се завъртя и страната ни достигна до ръба на национална катастрофа. От север румънската армия често преминаваше Дунав, превземайки редица важни крепости и отцепвайки за кратко цели региони от територията на България. Стигна се до там дори, да преминат Стара Планина и навлязат в София. Две турски армии безчинстваха в гръцко, което владеехме административно тогава. Грабеха, палеха, насилваха и убиваха. Въстаническите гръцки сили действаха координирано с врага и всячески затрудняваха логистиката, свързана с придвижването и изхранването на българската армия. Постоянните американски бомбардировки разрушаваха военни складове, железопътни линии, болници, мостове и изключително много затрудняваха доставките на провизии и медицинска помощ към и от огневите линии. Всичко това бавно, но сигурно изтощаваше България, а тя бе застанала от губещата страна на историята. Липсата на добра организация и координация в алианса без име, в който България членуваше, не успяваше да се противопостави на опитните и безскрупулни стратези на врага. Поради ненавременна и крайно недостатъчна военна подкрепа изгубихме ключови битки във региони от важно стратегическо значение, резултата, от които е подписването на временен мирен договор, който унизително се подиграваше с България. Според този договор страната ни се лишаваше от цялата гръцка територия и оставаше заключена между врагове в древните си територии. Веднага след подписването му българското правителство официално обяви неутралитет. Страната беше в развалини. Цели градове като Варна, Русе и Плевен бяха сринати до основи. Много региони все още бяха без питейна вода и електричество. Цареше разруха. В началото на втория си мандат Harreki, заедно с правителството бързо разработиха ускорителна стратегия за възстановяване на щетите от войната. Не бях виждал или чувал за нещо подобно досега. Цялата армия се впрегна, превръщайки се в същински Строителни войски. Седмици по-късно, майките още оплакваха синовете си и освен скръбта по близките ни липсваше всяка друга следа от разрушителната война. Бяха изградени и възстановени нови пътища, мостове, болници, военни бази и други сгради от различен социален и военен характер. Трескаво блъскане по вратата измести погледа ми, който от минути беше фокусиран върху старинния метален пепелник, с все още тлееща, набързо пригасена, олигавена пура.
                                                                                 Следва продължение…