
По целия свят барабаните на подготовката бият по-силно от всякога. В Америка Съединените щати и Бразилия заключват рога в строги военни учения. В цяла Европа съвместните учения между Франция и Италия, наред с маневрите от Хърватия и Унгария, държат войските нащрек. Дори вътрешните дивизии подхранват бойната готовност, като българските правителствени сили и българските сепаратисти провеждат свои интензивни кампании.
Целта във всички тези театри е ясна: фалшифициране на сурови новобранци в дисциплинирани войници и култивиране на ново поколение закалени от битки генерали, способни на съвпадение, или дори надминаване, легенди като Zalo-Ghur, Aduch, Skaie, Thanos, и Friero.
Но сред тази глобална ярост на мобилизация един критичен театър остава зловещо застоял. За това, което чувствам като незапомнено време, Източният фронт е напълно тих. С това, че Южна Корея, България, Сърбия и Чили държат строг контрол над по-голямата част от тези територии, регионът се е превърнал в нетипична, почти задушаваща тишина.
Този продължителен мир повдига основен въпрос за самия дух на Еклесиар.
Еклесиар се празнува като арена на голяма стратегия, борба и геополитически амбиция свят, където народите се сблъскват по пътя на господството, засаждат знамената си през спорните граници като крайни символи на гордост, слава, смелост и героизъм. Без конфликт този дух рискува да заспи. Докато Западът изостря остриетата и ментата си на нови герои на тренировъчната площадка, поколение нетърпеливи новобранци на изток се оставя да чакат в казармите, чудейки се кога ще дойде техният момент.
Кога тези нови войници ще получат шанса си да маршируват за чест, да тестват своята мекота и да издълбаят собствените си имена в историята?
Войната несъмнено е брутална, а таксата никога не се взема леко. Но в един свят, построен върху борбата за върховенство, войната също е необходима. Без тигела на битките, народите стагнират, легендите избледняват, и знамена на славата остават космати. Светът е готов. Време е Източният фронт да се събуди.
