Веднъж на една земя се биеше кръвта на героите; всяко достойнство, всяка свобода, сега една баня от сълзи и скръб.

Флагът нежно се сваля, оръжията автоматично се заглушават; Викът на войната се превърна в сълзи и старата надежда бавно се охлади.

Не страхливецът се предава, а с умореното сърце на съпротива; защото дори желязото е изморено, когато бурята на войната е безкрайна.

О, майко на народа, прости на дъщеря си, сега не можеш да защитиш земята. Мечтата ти да бъдеш свободен и велик, изглеждаше като пепел, отнесена от войната.

Но чрез капитулация има тайно обещание, че паметта никога няма да престане; земята може да бъде в ръцете на другите, но духът на народа не е на разположение за тях.

Затова спуснах меча, който е в ръката ми, не защото стоях счупен; но поради людете, които желая да живея, има и битки за чакане.

И ако дойде открито смъмрене, ако децата ни пак отидат на земята открадната, за честта, която е унищожена от пепелта, градът ще възкръсне.

Защото предаването може да сложи край на войната, но никога не е краят на един народ.