Каква битка!


Днешната битка при Аделаида беше една от най-епичните битки в тази война. Като играч, преминал през много войни, знам колко стресиращи и емоционални могат да бъдат. Бях наистина впечатлен от това как всичко мина и как двете страни организираха своите играчи и ресурси.
Поздравления за печелившата страна! Също така много уважавам противниците, с които трябваше да се изправим днес. Те се бориха много и си струваше да се помни.

Благодаря на невероятния ми съюз за всеки изстрел и всеки момент прекаран в бой. Усилията и отдадеността всеки показва всеки ден е наистина вдъхновяващо и ни дава още повече мотивация да продължим.

Гордея се, че съм част от нашия съюз!

Но истинската причина да напиша тази статия е съвсем различна. Наистина бих оценил, ако всеки от вас отдели време да го прочете и помисли как играем това
Играйте заедно и накъде отива всичко това.

Къде отиваме и наистина ли това искаме?

Някъде по пътя забравихме защо започнахме да играем тази игра...

Това, което започна като игра за нации, съюзи, войни и конкуренция бавно се превърна в нещо много различно. Твърде често вече не става въпрос за спечелване на война или за по-добро организиране. Става въпрос за отмъщение, стара злоба и прави живота възможно най-труден за другата страна.

PTO, мултифункционални, прокси войни и намиране на всички възможни начини около правилата са станали част от играта. И някак си, докато наранява опонентите ни, хората са готови да оправдаят почти всичко. Но сериозно, за какво?
Да си уредим стари сметки? Да докажеш, че някой греши? Да си отмъстиш за нещо, което се е случило преди месеци или дори години? Междувременно, продължаваме да губим опитни играчи. Новите общности губят мотивация, защото няколко души със стара злоба са твърде заети да водят собствените си войни. Новите нации се борят да растат, защото почти всеки конфликт се превръща в друга световна война.

И честно казано се чудя... това ли е играта, която искаме да играем?

Бавно унищожаваме нещата, с които прекарваме толкова време. Искахме да изградим силни нации, да създадем активни общности, да създаваме приятелства и да водим големи битки. Вместо това, твърде много от нашата енергия отива да се уверите, че другата страна има по-лошо преживяване от нас. И истината е, че нито една страна не е невинна.

Пиша това като някой, който принадлежи към един от двата противоположни съюза. Разбира се, имам си собствена лоялност и собствена гледна точка. Знам, че моята страна е направила грешки, точно както знам, че нашите опоненти са направили своите. Но в един момент трябва да спрем да се преструваме, че всичко, което правим, е оправдано само защото другата страна е направила нещо първо.

Можем да продължим да спорим кой е започнал, кой е по-виновен и кой заслужава отмъщение. Можем да продължим този цикъл още една година или дори повече.

Но докъде ще стигнем?

Още играчи си тръгват. Повече общности губят духа си. Повече време губи за омраза, вместо да се наслаждава на играта. Може би най-накрая е време да направим крачка назад, да погледнем какво сме създали и да се запитаме дали това наистина е, което искаме.

Не е нужно да се харесваме. Не е нужно да се съгласяваме за всичко. И определено не трябва да спираме да водим войни. Но трябва да можем да се състезаваме без да се опитваме да се унищожим един друг на всяка цена.

Какво всъщност можем да променим?

Знам, че просто да помоля всички да се разбират няма да реши нищо. Има твърде много история, твърде много недоверие и твърде много лични злоба за това. Но може би поне можем да започнем да говорим как да направим тази игра отново приятна.

Имам няколко идеи. Не са перфектни и не очаквам всички да се съгласят с мен. Но мисля, че си струва да ги обсъдим.

1. По-справедливо разпределение на регионите

Светът се промени. Някои народи са нараснали, нови общности са се появили, а други са станали по-малко активни. Начинът, по който се разпределят регионите, трябва да отразява това.

Трябва да можем да обсъдим преразпределението въз основа както на военната сила, така и на действителната активност на гражданите на всяка нация. По-новите общности, които са прекарали месеци в изграждане, заслужават шанс да растат. В същото време възрастните народи със силно и активно население заслужават и техните усилия да бъдат признати.

Всички ли ще са доволни от крайния резултат? Вероятно не. Но никога няма да намерим справедливо решение, ако откажем да говорим и изберем обидите пред преговорите. И ако продължим по този начин, някои от общностите, които бихме могли да помогнем да растат, може просто да изчезнат.

2. Разрушаване на големите Алианси

Нека бъдем честни. Да имаш два огромни съюза, които контролират толкова много от света означава, че почти всеки конфликт се превръща в глобална война. Две нации имат проблем и изведнъж половината свят е замесен. По-малките страни имат много малко място да действат независимо и новите политически групи се борят да се установят.

Вярвам, че разпадането на тези меганалини може да създаде много по-интересен свят. По-малките съюзи, регионалните блокове и независимите държави ще имат повече възможности да вземат собствени решения. Войните все още ще се случват, политиката все още ще има значение и конкуренцията ще бъде там. Но конфликт между две страни не би трябвало автоматично да включва всички останали.

Няма ли да е по-интересно, ако резултатът от войната зависи от участващите нации, вместо от кой гигантски съюз принадлежат?

3. Капитал за всяка нация с поне 10 активни граждани

Ако една нация има поне десет истински активни граждани, които се грижат за своята общност и отделят време за нейното развитие. Вярвам, че трябва да има възможност да притежава собствен капитал.

Тези общности инвестират времето и усилията си в играта. Те трябва да имат реален шанс да растат, да станат по-силни и да участват в световната политика. Разбира се, можем да обсъдим какво се брои за активен гражданин и дали десет е правилният номер. Готов съм за това.

Но трябва да започнем отнякъде. Ако продължаваме да затрудняваме развитието на по-малките общности, не трябва да се изненадваме, когато накрая се откажат.

4. Спрете нормализирането на тактиката Това унищожава общностите

Това вероятно е една от най-трудните точки, за които да се съгласим.

И двете страни трябва да бъдат готови да обсъдят спиране на ПТО, прокси войни, мултифункционални и други тактики, използвани за саботиране на опоненти, вместо пряко да се конкурират с тях.

Само защото нещо е възможно в играта не означава автоматично, че е добре за играта. Знам, че не можем да контролираме всеки индивид. Винаги ще има хора, които отказват да следват споразумение и аз не се преструвам, че една дискусия магически ще реши всичко. Но има разлика между нещо, което се случва от време на време и третирайки го като нормална, приета стратегия.

Трябва да можем да водим войни, да побеждаваме опонентите си и да се състезаваме за власт, без умишлено да унищожаваме общностите, които други хора са строили с месеци. Спечелването на война трябва да се чувства добре, защото сте се борили добре, организирали сте народа си и сте взели правилните решения, а не просто защото сте намерили друг начин да съсипете опита на другата страна.

5. Място, където народите наистина могат да говорят

Бих искал също така да видя нещо подобно на Съвета за сигурност на ООН, където представители на основните нации могат редовно да обсъждат въпроси, засягащи цялата игра. Не за да контролирам всички. Не за да се предотврати война. И определено не трябва да даваме на най-силните нации правото да решават всичко за нас.

Въпросът ще бъде да се създаде място, където споровете могат да се обсъждат преди да се превърнат в друг огромен конфликт. По-малките общности също трябва да имат глас, защото решенията, взети от най-големите играчи, често засягат всички останали.

Няма винаги да сме съгласни. Някои дискусии вероятно ще бъдат трудни и някои решения ще отнеме време. Но поне ще имаме къде да поговорим, вместо да търсим друго оръжие.

Мирът не означава приятелство.

Искам да изясня нещо.

Не искам всички да станат приятели. Знам, че това е нереалистично и честно казано, дори не е необходимо. Има твърде много история между някои от тези нации и съюзи. Ривалрите ще останат. Хората няма да се съгласят. Ще има войни. И това е добре...

Проблемът не е, че се борим. Борбата с войни е част от това, което прави тази игра интересна. Проблемът е, че когато всяка война стане лична, всяко поражение създава друга злоба и всяко несъгласие се превръща в извинение да направи следващия конфликт още по-лош.

Представете си свят, в който Хърватия и Саудитска Арабия могат да решат спора си в 1v1 война. Където САЩ могат да решат различията си с Чили без половината свят да се замесва. Където Полша може да се бори с по-малък блок от подобна сила, без да завлича всички в друга кървава баня.

Имали сме подобни конфликти и преди, дори след много трудни войни. Виждали сме, че е възможно друго състезание. Защо не можем да се върнем към това?

Искам да видя как народите се бият, защото искат да спечелят, не защото искат да унищожат друга общност. Искам по-малките страни да имат възможност да се развиват, да вземат собствени решения и да станат значими участници в световната политика. И искам хората да могат да загубят битка, да поздравят опонентите си и да продължат напред, без да носят това поражение във всяко взаимодействие през следващите шест месеца.

Това не означава да забравиш миналото. Означава да не позволим на миналото да реши всичко, което правим в бъдеще. Но за да проработи всичко това, двете страни трябва да правят компромиси.

Не можем да изискваме честна игра от нашите опоненти, докато оправдаваме всяко съмнително действие, извършено от нашите собствени съюзници. Не можем да искаме доверие, докато продължаваме да използваме всеки възможен трик един срещу друг. Ако искаме нещата да се променят, първо трябва да сме готови да променим нещо.

Защо пиша това?

Тези предложения не са искания и със сигурност не са ултиматум. Не моля никой да подпише NAP или да прекрати настоящата война (изпрати помощ). Просто искам да започнем разговор за това какъв свят искаме да създадем оттук нататък.

Искам да поканя представители на двата съюза, независими нации и нови общности да седнат и да обсъдят тези идеи. Не защото вярвам, че изведнъж ще се разберем за всичко. Няма. Също така не защото мисля, че години недоверие могат да изчезнат след един разговор. Не могат. Но защото да не правим нищо и да продължаваме точно както досега е избор и не мисля, че е добър.

Вече загубихме опитни играчи. Виждали сме как общностите губят мотивацията си, лидерите изгарят и народите се борят да оцелеят. Прекарахме безброй часове и огромни количества енергия, борейки се за неща, които в крайна сметка би трябвало да са част от игра. И мисля, че трябва да се запитаме дали наистина си струва да продължим по този начин.

Не съм невинен във всичко това. Нито моят съюз, нито нашите противници. Всички сме допринесли по един или друг начин за положението, в което се намираме днес. Но това означава, че всички имаме шанс да направим нещо по въпроса.

Все още вярвам, че тази игра може да бъде място за велики битки, умна политика, силни общности и реална конкуренция. Място, където можем да не се съгласим, да се борим, да загубим и победим, докато все още уважаваме хората от другата страна на бойното поле.

Не очаквам всички да се съгласят с мен. Дори не очаквам всички да харесат тези идеи. Но се надявам поне да ги прочетете, да помислите за тях и да помислите дали някои неща могат да се направят по различен начин. Защото в края на деня всички сме тук, защото решихме да играем тази игра. И наистина не искам да ни видят да унищожаваме това, за което дойдохме тук.

Е, какво мислиш?

Щастливи ли сме от начина, по който вървят нещата, или е време да започнем да говорим за друго бъдеще?